Точно в четири часа следобяд като по команда всички
продавачи от магазините по ул. „Кладенец на императорското семейство” в Пекин
изнесоха дървени стълби, покатериха се по тях и започнаха да свалят надписите
на магазините. Едни просто снемаха йероглифите, други къртеха парче по парче, а
трети само лепваха отгоре бяла хартия. Появиха се новите названия:
„Плод-зеленчук” стана „Народна революция”, а парфюмерийният магазин
„Благоуханно цвете” се превърна в „Червени работници, селяни и войници”... Все
още беше забавно и ние – малкото чужденци, които в този горещ летен ден се
бяхме показали на улицата, се вглеждахме любопитно в новите названия. Така за
мене започна прословутата „културна революция” на Мао.
На другия ден станахме много рано
(и без това комарите и горещината не ни даваха да спим) и, гонени от все същото
любопитство, тръгнахме из стария град... Още след първия завой спряхме
вцепенени: така навярно е изглеждал и Аладин, след като му отнели вълшебната
лампа и го преместили през нощта на съвсем друго място. Пекин, древният,
интересният, изглеждаше жалък.
Купища тухли, мраморни отломъци и
керамични плочки се въргаляха по тротоарите, зданията – целите в рани,
причинени сякаш от снаряди. Нямаше ги великолепните скулптурни фигурки по
покривите. Груби ръце бяха изкъртили разноцветните балерефи по стените, строени
още по времето на Минската и Цинската династии. Някой враг на красотата бе
заповядал безмилостно да се раздробят каменните скулптури на двойките лъвове,
каквито имаше пред много старинни къщи. Тези лъвове бяха своего рода символ на
китайския дом, те са стоели по местата си от векове и са охранявали сградите от
злите сили.
По улиците – пусто. Сякаш по
време на война или по време на блокада. Невероятна гледка за един град, където
си чувствал, че е пренаселено и където до вчера едва си пробивал път, за да
преминеш на другия тротоар.
Имаше в Пекин едно малко спокойно
кътче, наречено Люличан. Това е криволичеща уличка с множество магазинчета и
сергии, където се продаваха само предмети на изкуството. Влезеш ли в този
район, изведнъж попадаш в древността: хората се движат по-бавно, толкова е
тясно, че може да мине само рикша и никакво съвременно транпортно средство, а
над входовете – огромни червени фенери и надписи в старинен стил. Това място бе
рай за хората на изкуството: цялата китайска култура можеше да се види
наведнъж. В едно магазинче – копринени, книжни и дървени фенери от всички форми
и епохи. В друго – всевъзможни ветрила, в трето – старинни книги; в четвърто –
четки за рисуване поне сто вида; в шесто – гадателни и заклинателни текстове
върху камък и кости... И отделно три-четири магазинчета за вази – миниатюрни и
огромни, от всички стилове на китайската култура.
Случи ни се да идем в Люличан с
нашия художник Дочо Дочев още на втория ден от културната революция. Едва
познахме улицата. Никакви старинни надписи, никакви фенери. Купища отломъци,
току-що изкъртени балерефи, а на всички магазинчета – спуснати кепенци и
заковани на кръст летви, както по време на война.
На два стълба се веят набързо
надраскани лозунги: „Ше счупим всичко старо!” и „Ще унищожим старата смрад!”
Няма жива душа. Толкова е тихо,
че чуваме как отнякъде се разнася звукът от четка за разнасяне на боя. Вървим
по звука. Оказва се един китаец, който замазва орнамент на стената на покрива.
Чудесен, старинен орнамент, подобен на дантела. Заличава го със смес от сгур и
цимент. Бавно, с чести спирания. Сякаш чака да дойдат и му кажат: спри, недей!
Предстоеше ни да видим още много
неща. Мао се бе заел да унищожи старата култура и едновременно с нея жаждата за
красота у китайския народ. Древно ли е – анатема! Революцията няма нужда от
антики, необходими са твърди сърца.
Летният императорски дворец в
Пекин бе изпразнен от „предметите на разкоша”, останаха само голи стени, които
веднага бяха покрити с дадзибао и лозунги, с огромни портрети на Мао. В парка
на двореца се намира знаменитият Чанлан („Дългият коридор”), на чиито греди и
покрив преди много години известен китайски художник и неговите помощници са
нарисували близо 2000 картини, без да има сред тях две еднакви. Преди китайците
много се гордееха с тази своеобразна галерия. Но хунвейбините безмилостно
замазаха с блажна боя всички картини, на които имаше „древни красавици, князе и
военачалници”.
По същия начин бяха унищожени и
още по-старите стенописи в парка „Бейхай” в Пекин и храмовете от Осемте чудеса
на Западната планина недалече от столицата, някои от които са строени още по
време на Танската династия (618 – 907 г.).
Хунвейбините обляха с катран
фигурите на Бодисатва и алоханите в Храма на лазурните облаци (14-ти век).
Варварски ръце издълбаха всичките няколкостотин фигурки по Жълтия храм, едно
прекрасно творение на китайската резба върху камък.
В планините около Пекин има
множество древни храмове и всички те в по-голяма или по-малка степен бяха
разгромени. Един ден на Благоуханната планина видяхме как се търкалят парчета
жертвеници и отрязани глави на Буда, чиито фигури не са могли да счупят.
Хунвейбините трошаха и изкъртваха скулптурите на божествата и ги заменяха с
бюстове на Мао Дзедун.
Така в Храма но Почиващия Буда
дебеличкият и смеещ се бог бе заменен с Мао Дзедун. Храмът на Юе Фей в град
Ханджоу бе изцяло превърнат в музей на идеите на Мао и хунвейбинското
движение.
По онова време в Пекин се появиха
много дадзибао, които разказваха за хиляди унищожени храмове, скулптури и
антични произведения. Пиша само за някои неща, които съм видяла със собствените
си очи. Това, което се случи по време на културната революция в Китай беше
опит за унищожение на една от най-древните общочовешки култури. Трябваше да минат години, за да започне възстановяване на това, което беше разрушено през 60-те години на миналия век. За огромно съжаление голяма част от разрушените орнаменти, антики и произведения на изкуството остават безвъзвратно в миналото.
Мария Пешева
