сряда, 17 май 2017 г.

Медитация на даоса Ван Чунян за култивиране на истинското сърце




Медитация на даоса Ван Чунян 

за култивиране на истинското сърце

Откъс от “Инструкции при златната застава и 
нефритения катинар на даоса Ван Чунян”, известен даоски текст 
написан преди повече от 900 г.


   За тези, които практикуват култивиране на Дао, 
има един велик път навътре. 
Като тръгнеш по него и вървиш в продължение на три мили, ще стигнеш 
до три големи дълбоки реки. Как тези реки са свързани с теб, с живота ти, 
с миналото и бъдещето? Нека да обясня:
Тези три реки са трите свещени учения. С тяхна помощ човек може да се 
освободи от трите форми на смъртта, да получи трите съкровища 
(дзинчи и шън - есенцияенергия и дух) и да достигне сферите извън 
нашите светове. 
И както пътуваш по-нататък, след още три мили ще стигнеш до шест 
дълбоки пропасти. Толкова са широки и дълбоки, че трудно ще ги 
преминеш. Тези пропасти представляват шестте добродетели парамита 
на бодисатвите (щедрост, етичност, търпение, усърдие, мъдрост и 
медитация) и техните хиляди практики. Помагат за постигане на покой 
и изчистване на шестте желания - заслепяващите удоволствия, омразата 
и ревността, алчността (ненаситен глад, мании), агресията, невежеството 
и сексуалните страсти. 
Те отговарят и за шестте етапа към просветлението. 
И ето, че пак продължаваш още три мили напред. 
Стигаш до три току-що направени лодки - символ на скъпоценната чистота.
Наблизо има седем гори и тези лодки са готови да те отведат там, далече 
от смъртта.
Пътувайки с лодката по водата изминаваш още три мили и стигаш до 
една чудна градина. Това е градината за бране на плодовете. Плодовете на 
твоите действияГрадината е пазена от един белобрад старец. Всеки, 
който има карма от миналото, но иска да премине напред, първо трябва 
да остави кармата си тук. Можеш да продължиш единствено с празни ръце. 
Да кажем, че успяваш да прекосиш градината и продължаваш напред. 
След още три мили по-нататък, ше видиш едно огромно дърво. 
Златен вол е завързан за него.
И в този миг, на брега на реката четири красиви тераси се откриват: 
- златна тераса на мъжете
- червената терасата на жените
- тераса на светците, които се правят, че ловят риба
- тераса на щастието и хилядите цветя.
Бъди внимателен и дръж си погледа напред. 
Разсееш ли се за малко, три красиви жени на брега на реката ще те 
примамят. Тръгнеш ли веднъж към тях, те ще се превърнат в стари 
и грозни вещици.  Затова си стой в твоята лодка и гледай колкото се 
може по-бързо да преминеш през това място.
Три мили по-нататък се появява голяма планина. 
На източния й склон стои зелена коза. Това е превъплъщение на Лао Дзъ. 
На западния склон ще видиш бяла коза. Това е енергията на Конфуций. 
А на южния склон стои жълта коза. Тя е превъплъщение на Буда. 
Тези три божества ще те заведат навътре в планината. И ето, че стигаш 
до един град със стена около него. Наричат го “Северният град”. 
На стената има четири големи порти, на всяка от които е окачен 
дървен надпис:
- на източната порта пише “Врата към откритата светлина”
- на западната порта - “Врата към вечния живот”
- на южната порта - “Врата на златните лъчи”
- на северната порта - “Врата на безкрайните морета”.
Тези порти всъщност представляват очите, ушите, носа и устата. 
Щом влезеш през тези порти, ще се натъкнеш на четири пещери:
- Пещерата на небесното щастие
- Пещерата на белите облаци
- Пещерата на бамбуковата страна
- Пещерата на вечния живот.

Като влезеш още навътре, ще видиш храм. 
Много напреднали духове и безсмъртни пребивават в него. 
В центъра на храма има зала, а вътре в нея - блести диамант... 
Разпозна ли го? 
Това е твоето сърце. 
Пази го чисто. 
Нека винаги да свети и излъчва спокойствие и доброта към всички!

четвъртък, 11 май 2017 г.

При последен стадий рак на белите дробове



Преди два дни по телефона ми звънна синът на една приятелка от Тетевен: 
“Майка ми е много зле, пред умиране е. Вече е в четвърти стадий рак на белите дробове. 
На легло е, почти не се храни, диша много тежко... Сигурно вече и химиотерапия не ще 
искат да продължат да ѝ правят. Моля те, помогни! Каквото и да е, може пък с твоите      методи да стане нещо!”

Като чуя тези думи и се чувствам безпомощна. Искам да помогна, но...  
Единственото, което мога да направя в случая е да се разровя за информация на 
китайски език за лечение на подобни случаи и да вдъхна кураж. Понякога стават чудеса...

 Тук публикувам информация за един случай в Китай на жена в последен стадий на 
рак на белите дробове, чието състояние се подобрило значително в рамките на един месец. 
Ето какво направили за нея:

1. Всеки ден масаж на предния среден меридиан жън май, задния среден меридиан ду май и 
меридиана на пикочния мехур. Масажът може да е с кръгови движения с длани, а може и 
само с леки потупвания по пътя на меридианите.  Продължителност - 30-40 мин. дневно.

2. Лек масаж на корема с длани - бавни кръгови движения по посока на часовниковата стрелка - 5-10 мин.

3. Вечер преди лягане - топла баня на стъпалата за 15-20 мин.

Предният и задният меридиан са най-важните енергийни канали в тялото. Те образуват 
затворена верига и стимулират потока на енергията в целия организъм, като по този начин 
активизират функциите на вътрешните органи. Масажът на корема подобрява 
храносмилането и тонизира енергийният център на тялото, увеличава жизнените сили. 
А топлата баня на стъпалата стимулира кръвообращението и помага за изкарване на 
патогените и отровите.

Още първите 10 дни жената се почувствала по-добре. Започнала леко да се поти, 
ходенето по голяма нужда се подобрило, възвърнала си силите и апетита. 
   Започнали да ѝ дават билки и храни, които тонизират кръвта и енергията: най-вече отвара от 
хинап (китайски фурми), оризови каши с корен от клинавиче, отвара от американски женшен 
и други.

Продължили с масажа, като с времето включили и още меридиани за масажиране - 
меридианите на бъбреците и белите дробове. 

След още 15 дни направили клинични изследвания, които показали, че туморът е намалил 
размера си, а насъбирането на течности в белите дробове също значително намаляло. 
Изписали жената от болницата, хранела се добре, започнала да се разхожда навън. 
Вярата и нагласата към живота също се променили. Жената вече била по-спокойна и 
самоуверена, че може да бъде по-здрава и ще има шанс занапред. 
Изминала година, а тя все така се чувствала добре и не пропускала ден без да излезе на               разходка с приятелки в близкия парк. 

Бъдете здрави и вярвайте, че шанс винаги има!

Схеми на меридианите:

задният среден меридиан ду май


предният среден меридиан жън май


меридиан на пикочния мехур
(точките са разположени симетрично и на двата крака)




неделя, 30 април 2017 г.

Излезе книгата "Коза ли е, риба ли е" на Цветан Пешев




  Излезе книгата на баща ми, Цветан Пешев - “Коза ли е, риба ли е”!
                                                                                Писателят Цветан Пешев е автор на 10 книги, главно за деца и книга с новели за възрастни. 
През 2006 г. издава хумористичната книга “Коза ли е, риба ли е”, посрещната радушно от 
критиката. В настоящото второ издание са включени и 5 нови разказа.
Предстои излизането на “Коза ли е, риба ли е - 2”.
       Ето какво казва писателят Георги Мишев за “Коза ли е, риба ли е”:
Тази книга е уникална за нашата литературна география: свидетел съм как преди три-четири 
десетилетия авторът ѝ сам измисляше, организираше и режисираше случките, които един ден 
щеше да опише. Описал ги е със същата лекота и артистичност, с която ги създаваше - винаги 
дружелюбен, леко ироничен, наблюдателен, интуитивен ловец на характери. Цветан Пешев 
беше един от столичната литературна бохема на ония години, чиито импровизации, телефонни 
закачки и шаржове подлагаха на изпит чувството за хумор на околната среда. А от очилата на 
Цецо хвърляше отблясъци едно смешно слънце, символ на ведрина и респект към живота.     
   А Михаил Вешим в книгата си “Когато бях морски капитан” пише, че “Коза ли е, риба ли е” е 
една от най-смешните книги, които съм чел... Ако ви падне, четете и се смейте!

За контакти: 
   Ани Пешева, тел. 0899799638, hanlin_academy@yahoo.com  


Ето два разказа от книгата - Вие победихте, майоре!”, с който авторът става носител на 
наградата “Чудомир” за 1999 г. и “От щаба на Кашпировски”:


ВИЕ ПОБЕДИХТЕ, МАЙОРЕ!

С Кольо Николов придружаваме Симон Соловейчик из България. Всъщност придружителят е 
той, а аз съм “присъединилият се Шепилов”.
Соловейчик още не е написал знаменитите си статии и книги, още е Симата и работи като 
журналист в “Комсомольская правда”. Желанията му са скромни – “школа, монастир и 
читалишче”. Проблеми, както е прието да се казва сега, няма – и училища, и читалища, па и 
манастири, дал Господ!
Пътуваме с волгата на “Народна младеж” – Плевен, Велико Търново, оттам на път за Шипка, 
в Габрово. Ще видим Етъра и Рачо Ковача. А срещата в Априловската гимназия е вече 
уговорена.
Пристигаме в Габрово и Симата проявява ново желание – да му намерим вестник “Поглед”.
“Поглед” е едва във втората си годишнина, но вече е станал най-популярният български 
седмичник.
Спираме недалеч от централния РЕП. Мястото е забранено, но Гелето, бъдещият шофьор на 
“Стършел”, не се бои от катаджии – бял номер, черна волга, на това отгоре и с огромна антена, 
“буркан” само дето ѝ липсва.
Най-млад съм от всички, приготвям си шест стотинки и отивам на опашката – всеки момент 
вестниците ще дойдат. Пред мен едно очилато и попрегърбено момче чете “Народен спорт”, 
а до него младеж с атлетично телосложение – “Литературен фронт”, чете и подчертава. 
Любопитен съм какво подчертава – статия за сивия поток. Зачитам се – интересно ми е, и ми е 
интересно още, че младежът подчертава със синя и червена химикалка. Опашката, разбира се, 
расте, а “Поглед”-ът го няма никакъв.
И докато си чакам, моите хора решават, че “тоя Поглед може и да не дойде и закъсняваме за 
срещата”. Кольо ми свири “Зайченцето бяло”, половината народ почва да се озърта, а аз си 
чета и не чувам. И какво измислят – измислят да ме арестуват. Симата се противопоставя – 
ребята, рекъл, какво ще кажат хората! Ами че ние, отвърнал Кольо, нали за хората го правим!
Чета си аз и усещам, че някаква кола рязко спира досами опашката.
- Гражданино – чувам познат глас, – документите, моля!
Гласът е на Кольо, а гражданинът – моя милост.
- На мен ли говорите? – уж съм запазил самообладание, но всички наоколо разбират, че има 
нещо нередно около моите документи.
- На вас говоря! – кратък и категоричен е Кольо. – Документите!
- Откъде накъде! – понаежвам се аз. – Кой сте вие?
Кольо обръща ревера на сакото си и виждам една от значките, които Симата раздаваше на 
децата във Велико Търново. Виждам още как сто и толкова човека са притихнали и чакат 
какво ще стане. Какво да става – търся нервно по джобовете, документите ги няма и няма! 
И решавам да бягам – отпред е опашката, отзад също опашка, вдясно е колата, остава да 
пробия вляво. Извръщам се, но преди да направя първата крачка, попадам в здравата 
прегръдка на Гелето, който така ме завърта, че ръцете ми остават на гърба и едната има да ме 
боли дълго след това.
- Вашата мисия свърши, господин Климентов! – спокойно и отчетливо произнася Кольо 
Николов. – Тодор Климентов или още Черния поручик! Или още Майкъл Смит! Или още 
Клаус Каднуд!... Водете го!
След всичко това правя опит да захапя отровата, която съм зашил в яката на сакото си.
- Внимавай! – крещи Кольо. – Той ни трябва жив!... Жив!...
Гелето е успял да завърже ръцете ми и с лакът прекъсва моето желание да сдъвча ампулката.
- Быстро, быстро! – показва се и Симата от колата. Прилича ми на нещо средно между 
Яков Свердлов и Феликс Едмундович.
Забил съм поглед някъде в пространството, но с периферното си зрение виждам как стоварват 
вестниците. Никой не помръдва. Нито пък някой се застъпва за мен, само това оставаше и да 
се застъпи! Боже – шпионин на опашката за “Поглед”!... Гелето ме бута грубо към отворената 
врата на автомобила, измъквам се за миг, поглеждам към Кольо и произнасям с глас, в който 
има и омраза, и уважение, и закана, и примирение, и не знам си още какво:
- Вие победихте, майоре!

... Няколко години след това ще се запозная с поета и публициста Иван Серафимов.
- Аз ви познавам – ще ми каже той. – Стоях пред вас на опашката за вестници, когато ви 
арестуваха. После ви срещнах на площад “Славейков” и помислих, че сте избягали от затвора.
Подир време Иван ще ми признае, че винаги когато четял или слушал “шпионски истории”, 
си представял черна волга, майор, моя милост и шофьор-бияч. И Симата, разбира се, с 
неговото настойчиво “быстро, быстро”!


ОТ ЩАБА НА КАШПИРОВСКИ *

Ще пътувам за Санкт Петербург, все още Ленинград - качваш се, лягаш си, в двадесет и три 
и петдесет влакът потегля от Ленинградский вокзал и сутринта  рано-рано си там. 
Е да, ама няма билети. Моят приятел Володя Шишов прави всичко възможно за „едно 
единствено билетче“,  но “кассиршчицата“ Сидорова С. Н. (така пише на табелката) е 
непреклонна – „всьо продано“. Химикалчица, червилце, една банкнота от десет рубли ѝ 
показва - подвоуми се малко Сидорова, ама пак няма и няма. Най-рано за други ден сутринта.
А мене ме оправя само тази вечер. В девет сутринта имам среща с едни роднини на Володя, 
предават ми ключа на квартирата - един ден из града, един ден за Ермитажа и се връщам. 
В петък трябва да летя за Улан Батор.
- Добре бе, Сидорова – опитва пак с банкнотата Володя, - толкова ли няма едно място за 
довечера!
- Казах – не! – категорична  е кассиршчицата.
Ленинградский вокзал е празен - няма билети, няма и хора. Стоя зад една колона и се мъча 
да си я представя тая Сидорова С. Н. Виждам я руса и пълничка с три златни пръстена на 
пръстите. Много ми се ще да изляза от прикритието, но Володя е категоричен - като нищо 
можели да ми поискат разрешението за извън трийсеткилометровата граница около Москва, 
а аз на всичко отгоре съм и транзитен пътник.
- Писано ти е да видиш Ермитажа друг път – идва той при мен и ме кани да пием квас. – Ела - 
вика – един хубав квас ще ни успокои.
Пием квас от автомати, после мляко с какао - по десет копейчици. Наоколо всички пият мляко 
с какао и говорят за Кашпировски - снощи е бил поредният сеанс по телевизията.
- Володя – скачам изведнъж. – Отивам!
- Къде? – пита ме той.
- Искам – викам – да видя колко пръстени има тая Сидорова.
Беше ми казал, че е руса и пълничка, колкото за пръстени, не видял. Ами-и, тъкмо два! Седи 
Сидорова С. Н. зад празното гише и се занимава с маникюра си.
- Здравствуйте – казвам – Светлана Николавна!
- Никифоровна – поправя ме вяло тя.
- Здравствуйте, Светлана Никифоровна! – продъл-жавам по кавказки маниер. – Ой, какие 
синие глаза, как синие пруды! 
Това за „синие пруды“ не ѝ прави никакво впечатление - сигурно съм хиляда и първият, 
който ѝ го е казал. Виж, едва ли някой се е сетил да ѝ брои до десет.
- Один, два, три, четыре – започвам бавно и отчетливо. – Сматрите на меня, пять, шесть...
На „шесть“ Сидорова Светлана Никифоровна благоволява да ме погледне:
- А  вы кто?
- Я из щаба Кашпировского – разтворил съм длани и продължавам да си броя, вперил 
очите си в нея. – Семь, восем, девят...
- Не, не, не! – осъзнава изведнъж Светлана опасността, на която се е изложила, и закрива 
лицето си. – Моля ви, работя с пари!
Две нейни колежки надничат – и те закрили лицата си. И между пръстите им виждам по 
един син пруд – как да не зърнеш някого, който е от щаба на самия Кашпировски! 
Но Кашпировски можеш да си го гледаш само по телевизора, а тука е жив-живеничък човек 
от неговия щаб!
Одинадцать...
- А вам куда? – поразтваря длани Светлана Никифоровна.
- На Ленинграде – отговарям с напевен глас.
- Когда? – продължава тя.
- Сегодня вечером - отговарям.
Билетът  изниква отнякъде, остава мястото и край.
- Долно легло устройва ли ви? – все още крие лицето си тя.
- Може –  тонът ми е такъв, сякаш по бих искал да се катеря на горно.
И така - за нула време и с билет, и с място. Володя не можа да повярва.
- Абе – сеща се той чак когато слизаме в метрото. – Ами че ти не плати!
- Така ли? – нищо не си спомням аз.
- Наблюдавах те – твърди той. – Само взе билета и толкова.
Вярно, приготвените банкнотки стоят в малкото джобче на сакото ми.
Купувам един червен карамфил и тръгваме обратно към Светлана Никифоровна. 
Нека се знае, викам си, че в щаба на Кашпировски работят и честни хора.


*АНАТОЛИЙ КАШПИРОВСКИ (1939), руски хипнотист. Роден в гр. Проскурис, Украйна. 
Завършва медицина и 25 години работи като психотерапевт във Виницката болница. Получава широка 
известност през 1989 г. чрез телевизионните си сеанси по психотерапия. Преселва се в САЩ шест години 
по-късно. Аз съм един от милионите зрители, които Кашпировски успя да приспи. Стр. 183-186