неделя, 30 април 2017 г.

Излезе книгата "Коза ли е, риба ли е" на Цветан Пешев




  Излезе книгата на баща ми, Цветан Пешев - “Коза ли е, риба ли е”!
                                                                                Писателят Цветан Пешев е автор на 10 книги, главно за деца и книга с новели за възрастни. 
През 2006 г. издава хумористичната книга “Коза ли е, риба ли е”, посрещната радушно от 
критиката. В настоящото второ издание са включени и 5 нови разказа.
Предстои излизането на “Коза ли е, риба ли е - 2”.
       Ето какво казва писателят Георги Мишев за “Коза ли е, риба ли е”:
Тази книга е уникална за нашата литературна география: свидетел съм как преди три-четири 
десетилетия авторът ѝ сам измисляше, организираше и режисираше случките, които един ден 
щеше да опише. Описал ги е със същата лекота и артистичност, с която ги създаваше - винаги 
дружелюбен, леко ироничен, наблюдателен, интуитивен ловец на характери. Цветан Пешев 
беше един от столичната литературна бохема на ония години, чиито импровизации, телефонни 
закачки и шаржове подлагаха на изпит чувството за хумор на околната среда. А от очилата на 
Цецо хвърляше отблясъци едно смешно слънце, символ на ведрина и респект към живота.     
   А Михаил Вешим в книгата си “Когато бях морски капитан” пише, че “Коза ли е, риба ли е” е 
една от най-смешните книги, които съм чел... Ако ви падне, четете и се смейте!

За контакти: 
   Ани Пешева, тел. 0899799638, hanlin_academy@yahoo.com  


Ето два разказа от книгата - Вие победихте, майоре!”, с който авторът става носител на 
наградата “Чудомир” за 1999 г. и “От щаба на Кашпировски”:


ВИЕ ПОБЕДИХТЕ, МАЙОРЕ!

С Кольо Николов придружаваме Симон Соловейчик из България. Всъщност придружителят е 
той, а аз съм “присъединилият се Шепилов”.
Соловейчик още не е написал знаменитите си статии и книги, още е Симата и работи като 
журналист в “Комсомольская правда”. Желанията му са скромни – “школа, монастир и 
читалишче”. Проблеми, както е прието да се казва сега, няма – и училища, и читалища, па и 
манастири, дал Господ!
Пътуваме с волгата на “Народна младеж” – Плевен, Велико Търново, оттам на път за Шипка, 
в Габрово. Ще видим Етъра и Рачо Ковача. А срещата в Априловската гимназия е вече 
уговорена.
Пристигаме в Габрово и Симата проявява ново желание – да му намерим вестник “Поглед”.
“Поглед” е едва във втората си годишнина, но вече е станал най-популярният български 
седмичник.
Спираме недалеч от централния РЕП. Мястото е забранено, но Гелето, бъдещият шофьор на 
“Стършел”, не се бои от катаджии – бял номер, черна волга, на това отгоре и с огромна антена, 
“буркан” само дето ѝ липсва.
Най-млад съм от всички, приготвям си шест стотинки и отивам на опашката – всеки момент 
вестниците ще дойдат. Пред мен едно очилато и попрегърбено момче чете “Народен спорт”, 
а до него младеж с атлетично телосложение – “Литературен фронт”, чете и подчертава. 
Любопитен съм какво подчертава – статия за сивия поток. Зачитам се – интересно ми е, и ми е 
интересно още, че младежът подчертава със синя и червена химикалка. Опашката, разбира се, 
расте, а “Поглед”-ът го няма никакъв.
И докато си чакам, моите хора решават, че “тоя Поглед може и да не дойде и закъсняваме за 
срещата”. Кольо ми свири “Зайченцето бяло”, половината народ почва да се озърта, а аз си 
чета и не чувам. И какво измислят – измислят да ме арестуват. Симата се противопоставя – 
ребята, рекъл, какво ще кажат хората! Ами че ние, отвърнал Кольо, нали за хората го правим!
Чета си аз и усещам, че някаква кола рязко спира досами опашката.
- Гражданино – чувам познат глас, – документите, моля!
Гласът е на Кольо, а гражданинът – моя милост.
- На мен ли говорите? – уж съм запазил самообладание, но всички наоколо разбират, че има 
нещо нередно около моите документи.
- На вас говоря! – кратък и категоричен е Кольо. – Документите!
- Откъде накъде! – понаежвам се аз. – Кой сте вие?
Кольо обръща ревера на сакото си и виждам една от значките, които Симата раздаваше на 
децата във Велико Търново. Виждам още как сто и толкова човека са притихнали и чакат 
какво ще стане. Какво да става – търся нервно по джобовете, документите ги няма и няма! 
И решавам да бягам – отпред е опашката, отзад също опашка, вдясно е колата, остава да 
пробия вляво. Извръщам се, но преди да направя първата крачка, попадам в здравата 
прегръдка на Гелето, който така ме завърта, че ръцете ми остават на гърба и едната има да ме 
боли дълго след това.
- Вашата мисия свърши, господин Климентов! – спокойно и отчетливо произнася Кольо 
Николов. – Тодор Климентов или още Черния поручик! Или още Майкъл Смит! Или още 
Клаус Каднуд!... Водете го!
След всичко това правя опит да захапя отровата, която съм зашил в яката на сакото си.
- Внимавай! – крещи Кольо. – Той ни трябва жив!... Жив!...
Гелето е успял да завърже ръцете ми и с лакът прекъсва моето желание да сдъвча ампулката.
- Быстро, быстро! – показва се и Симата от колата. Прилича ми на нещо средно между 
Яков Свердлов и Феликс Едмундович.
Забил съм поглед някъде в пространството, но с периферното си зрение виждам как стоварват 
вестниците. Никой не помръдва. Нито пък някой се застъпва за мен, само това оставаше и да 
се застъпи! Боже – шпионин на опашката за “Поглед”!... Гелето ме бута грубо към отворената 
врата на автомобила, измъквам се за миг, поглеждам към Кольо и произнасям с глас, в който 
има и омраза, и уважение, и закана, и примирение, и не знам си още какво:
- Вие победихте, майоре!

... Няколко години след това ще се запозная с поета и публициста Иван Серафимов.
- Аз ви познавам – ще ми каже той. – Стоях пред вас на опашката за вестници, когато ви 
арестуваха. После ви срещнах на площад “Славейков” и помислих, че сте избягали от затвора.
Подир време Иван ще ми признае, че винаги когато четял или слушал “шпионски истории”, 
си представял черна волга, майор, моя милост и шофьор-бияч. И Симата, разбира се, с 
неговото настойчиво “быстро, быстро”!


ОТ ЩАБА НА КАШПИРОВСКИ *

Ще пътувам за Санкт Петербург, все още Ленинград - качваш се, лягаш си, в двадесет и три 
и петдесет влакът потегля от Ленинградский вокзал и сутринта  рано-рано си там. 
Е да, ама няма билети. Моят приятел Володя Шишов прави всичко възможно за „едно 
единствено билетче“,  но “кассиршчицата“ Сидорова С. Н. (така пише на табелката) е 
непреклонна – „всьо продано“. Химикалчица, червилце, една банкнота от десет рубли ѝ 
показва - подвоуми се малко Сидорова, ама пак няма и няма. Най-рано за други ден сутринта.
А мене ме оправя само тази вечер. В девет сутринта имам среща с едни роднини на Володя, 
предават ми ключа на квартирата - един ден из града, един ден за Ермитажа и се връщам. 
В петък трябва да летя за Улан Батор.
- Добре бе, Сидорова – опитва пак с банкнотата Володя, - толкова ли няма едно място за 
довечера!
- Казах – не! – категорична  е кассиршчицата.
Ленинградский вокзал е празен - няма билети, няма и хора. Стоя зад една колона и се мъча 
да си я представя тая Сидорова С. Н. Виждам я руса и пълничка с три златни пръстена на 
пръстите. Много ми се ще да изляза от прикритието, но Володя е категоричен - като нищо 
можели да ми поискат разрешението за извън трийсеткилометровата граница около Москва, 
а аз на всичко отгоре съм и транзитен пътник.
- Писано ти е да видиш Ермитажа друг път – идва той при мен и ме кани да пием квас. – Ела - 
вика – един хубав квас ще ни успокои.
Пием квас от автомати, после мляко с какао - по десет копейчици. Наоколо всички пият мляко 
с какао и говорят за Кашпировски - снощи е бил поредният сеанс по телевизията.
- Володя – скачам изведнъж. – Отивам!
- Къде? – пита ме той.
- Искам – викам – да видя колко пръстени има тая Сидорова.
Беше ми казал, че е руса и пълничка, колкото за пръстени, не видял. Ами-и, тъкмо два! Седи 
Сидорова С. Н. зад празното гише и се занимава с маникюра си.
- Здравствуйте – казвам – Светлана Николавна!
- Никифоровна – поправя ме вяло тя.
- Здравствуйте, Светлана Никифоровна! – продъл-жавам по кавказки маниер. – Ой, какие 
синие глаза, как синие пруды! 
Това за „синие пруды“ не ѝ прави никакво впечатление - сигурно съм хиляда и първият, 
който ѝ го е казал. Виж, едва ли някой се е сетил да ѝ брои до десет.
- Один, два, три, четыре – започвам бавно и отчетливо. – Сматрите на меня, пять, шесть...
На „шесть“ Сидорова Светлана Никифоровна благоволява да ме погледне:
- А  вы кто?
- Я из щаба Кашпировского – разтворил съм длани и продължавам да си броя, вперил 
очите си в нея. – Семь, восем, девят...
- Не, не, не! – осъзнава изведнъж Светлана опасността, на която се е изложила, и закрива 
лицето си. – Моля ви, работя с пари!
Две нейни колежки надничат – и те закрили лицата си. И между пръстите им виждам по 
един син пруд – как да не зърнеш някого, който е от щаба на самия Кашпировски! 
Но Кашпировски можеш да си го гледаш само по телевизора, а тука е жив-живеничък човек 
от неговия щаб!
Одинадцать...
- А вам куда? – поразтваря длани Светлана Никифоровна.
- На Ленинграде – отговарям с напевен глас.
- Когда? – продължава тя.
- Сегодня вечером - отговарям.
Билетът  изниква отнякъде, остава мястото и край.
- Долно легло устройва ли ви? – все още крие лицето си тя.
- Може –  тонът ми е такъв, сякаш по бих искал да се катеря на горно.
И така - за нула време и с билет, и с място. Володя не можа да повярва.
- Абе – сеща се той чак когато слизаме в метрото. – Ами че ти не плати!
- Така ли? – нищо не си спомням аз.
- Наблюдавах те – твърди той. – Само взе билета и толкова.
Вярно, приготвените банкнотки стоят в малкото джобче на сакото ми.
Купувам един червен карамфил и тръгваме обратно към Светлана Никифоровна. 
Нека се знае, викам си, че в щаба на Кашпировски работят и честни хора.


*АНАТОЛИЙ КАШПИРОВСКИ (1939), руски хипнотист. Роден в гр. Проскурис, Украйна. 
Завършва медицина и 25 години работи като психотерапевт във Виницката болница. Получава широка 
известност през 1989 г. чрез телевизионните си сеанси по психотерапия. Преселва се в САЩ шест години 
по-късно. Аз съм един от милионите зрители, които Кашпировски успя да приспи. Стр. 183-186