Жабокът и девойката

Миналата година издадохме книгата "КИТАЙСКИ ВЪЛШЕБНИ ПРИКАЗКИ", преведени и съставени от майка ми, Мария Пешева. Истината е, че сборникът трябваше да включва и още една китайска приказка... Но тъй като видях, че преводът й е недовършен и не можах да открия къде е оригиналът на китайски, та я оставих на страна.
Но ето, че реших сега да я пусна тук, в блога, защото сюжетът е интересен. Ако някой иска, може да я довърши! Време е за творческо вдъхновение!

Ани

* * *

Жабокът и девойката, която бродирала цветя


Имало едно време двама стари и бедни съпрузи, които се препитавали с отглеждането на цветя и ги продавали на богаташа. Хората така и ги наричали – цветарите. А богаташът пък имал прекрасна дъщеря. Тя най-много от всичко обичала да бродира цветя и хората почнали да я наричат „Девойката, която бродирала цветя”.

В градината на цветарите растяли най-красиви и най-свежи цветя, а лотосите им били по-прекрасни от тези в залива. Рано сутрин мъжът откъсвал най-свежите цветя и ги отнасял на дъщерята на господаря. Привечер техният образ разцъфтявал върху плата, извезан от девойката: зелените листенца подпирали цвета, а той сякаш току-що бил разцъфнал. Ако го видел някой паун, нямало да посмее да разтвори гордо опашката си пред тази съвършена красота.

Цветарите обикнали девойката, а и тя много се привързала към тях. Ех, да можеше девойката да им стане снаха, да живее постоянно в дома им, ни би имало по-щастливи хора от цветарите! Но те само въздишали тежко и мъката прогонвала празните мечти: те си нямали ни син, ни дъщеря, сам-саменички си живеели в къщата. Ето защо всеки ден те избирали за девойката най-красивите цветя – така давали израз на чувствата си към нея.

Някога те се молели на небето да им подари син, но годините минавали една след друга, а мечтата им не се осъществявала. Един ден минал беловлас странник и им рекъл:
– Тази вечер оставете на пътя един меден таз, покрит с бамбукова кошница. Небесният княз е трогнат от молбите ви и ще ви дари син.

Двамата взели веднага медния таз, излъскали го до блясък, покрили го с бамбуковата кошница и вечерта го оставили на пътя през портата. Не мигнали цяла нощ в очакване на сутринта.

А небесният княз свикал всички божества и твари в своя дворец и попитал:
– Кой иска да стане син на двамата цветари?
Никой не пожелал. Само зеленият жабок се обадил:
– Аз искам!
И небесният княз го изпратил долу на Земята.

Още не се било съвсем развиделило, когато двамата старци, едва сдържайки нетърпението си, отхлупили кошницата и видяла вътре зеления жабок. И нали знаели, че това е синът, който им изпратил Небесният княз, с радост го отнесли в къщи.

На другия ден имало панаир и цветарите взели малко пари от Девойката, дето бродирала цветя, за да купят подарък за сина си. Жабокът също поискал да отиде на панаира, но старецът казал:
– Не бива да идеш, сине, там има много хора и ще те стъпчат.
– Не ме е страх – отвърнал жабокът. – Пък и можете да ме сложите в една кошничка.
Старците се съгласили. Сложили го в кошничка и тримата се отправили към панаира.
А там продавали какво ли не! Щом видял цигулките, жабокът помолил:
– Купете ми цигулка!
– Но цигулката е по-голяма от тебе, няма да можеш да свириш.
– Ще мога.

И двамата старци му купили цигулка. Жабокът веднага засвирил като най-изкусен музикант. Минувачите чували мелодията, поглеждали в кошницата, виждали инструмента, но не виждали музиканта и много се чудели.

По-нататък продавали триструнни мандолини и жабокът поискал и мандолина. Купили му, разбира се.После видяли, че продават и арху – цигулка на две струни, както и флейта. Така в кошницата се събрали четири инструмента, които свирели едновременно чудни мелодии, а свирачите никакви не се виждали! Подир цветарите се събрала голяма тълпа хора, които ги следвали, захласнати от прекрасната музика.

Девойката, която бродирала цветя, в това време отивала на езерото, за да се изкъпе. Пътят й минавал покрай къщичката на цветарите. Тя отдалече чула музиката, която се разнасяла от къщичката на нейните приятели. Никога не била чувала такава прекрасна хармония от звуци и толкова чудни мелодии. Захласната, влязла вътре и видяла, че и на четирите инструмента свири един зелен жабок. Той й се сторил много мил.

Жабокът също погледнал девойката и видял, че тя е като току-що разцъфнал лотосов цвят, по-прекрасна от всички девойки на света и веднага се влюбил в нея. Щом девойката си отишла, жабокът рекъл на цветарите:
– Тази девойка е като феникс, долетял от белите облаци, сякаш е ясната луна, спуснала се от небесата в нашата колиба. Без нея не мога да бъда щастлив. Скъпи мамо и татко, идете да ми я поискате за жена!

Макар че думите на жабока изцяло се покривали с тяхната заветна мечта, старците помръкнали, защото знаели, че това е неосъществимо.
А жабокът продължил:
– Без нея не мога да живея!

Нямало какво да се прави, отишли старците до дома на богаташа, а не смеят да влязат вътре. Върнали се у дома при жабока:
– Откажи се от тази мисъл, сине! Това, което искаш, е невъзможно.
– Ами че вие дори не прекрачихте портата, откъде тогава знаете, че е невъзможно – възразил им жабокът.

Отново отишли те до къщата на богаташа, прекрачили прага, ала не смеели да отворят уста. Пак се върнали у дома.
– Сине, господарят отказва категорично.
– Ами, че вие дори уста не отворихте, как тогава той е отказал? – възразил им жабокът.

Нямало как, отново отишли в дома на богаташа, влезли вътре, седнали, а да говорят – пак не посмяли. Тогава богаташът ги запитал:
– Каквото има да питате – питайте!
– Почтени господарю, молим те да не се гневиш. Синът ни е обикнал твоята дъщеря и ни прати да му я поискаме за жена.
Богаташът се разсмял гръмогласно:
– Къде се е чула и видяла такава дързост?! Най-любимата ми дъщеря, Девойката, дето бродира цветя, би могла да стане ваша снаха само ако покриете със златни плочки пътя от нашата къща до вас, а отстрани на пътя се появят големи мангови дървета.

...